Парадоксът се задълбочил още повече, когато към него се прибавил и ГРАВИТАЦИОННИЯТ. През 1895 г. Хюго Зеелингер го формулирал така:
Ако на някое тяло от всички страни му действат безкрайни сили на притегляне от безброй много звезди, то теглото му трябва да е неопределена величина, т.е. в един и същи момент тялото трябва да има всякакви стойности на теглото си.
В такава Вселена изобщо нищо не би могло да съществува като нещо определено – това значи, че в нея няма никакви физически закони. Там би царствал ХАОСЪТ. Несъобразностите на безкрайната Вселена не се изчерпват с това. Вечността й също е под въпрос. От Втория принцип на термодинамиката, която вече се оформила като част от физиката от край на ХХ век, следвало, че рано или късно излъчването на звездите ще нагрее пространството около тях, дори то да е лишено от междузвездно вещество.
Все някога температурата на телата в статичната Вселената би се изравнила и би настъпила топлинна смърт. След като е допустима топлинна смърт на Вселената, следва, че тя не може да е вечна и безкрайна. А след като й предстои смърт, значи трябва да е имало и зараждане. След като има някакво развитие на Вселената като цяло, тя вече не може да се приема за статична.
Ето докъде водят понякога “наивните” въпроси!
След като твърде много се струпало на Нютоновата статична Вселена в резултат на развитие на познанието за нея, това означавало, че вечният и безкраен модел вече й е “отеснял” и е настъпило време за нови изходни позиции, нова гледна точка. Но инерцията в мисленето трудно се преодолява. Самият Айнщайн се опитал да “спаси” статичната Вселена.
- Айнщайн
В самото начало на ХХ век Айнщайн поставя фундамента на новата физика – Специалната и Обща теория на относителността. Логичните разсъждения и математически решения на уравненията довели до неочаквана представа за гравитацията като свойство на изкривеното пространство-време. Докато всеки, умеещ да борави с математически уравнения сам може да стигне до верните им решения, то представата за изкривеното пространство-време смутила и най-будните умове на времето си.
Първият, който приложил ОТО в космологията бил пак Айнщайн. Но тук дори и той бил доста смутен от резултата – Вселената трябвало да се разширява или свива като цяло, но не и да е статична. Решенията на уравненията извеждали в един положително закривен краен, но без граници свят , подобен на външната закривена повърхност на кълбо, но четиримерно – пространствено-времева сфера.