Поне засега обаче такова пълно отричане е ненужно, тъй като именно теорията на термоядрените реакции дава обяснение на наблюдаемите характеристики на звездите, а друг алтернативен източник не ни е известен.
Другият път е да се търси някаква цикличност в термоядрените процеси, които в момента да са няколкократно по-ниско интензивни, примерно поради по-ниска температура в недрата, отколкото се предполага. През 1972 г. Фаулер изказва хипотезата, че във вътрешните слоеве на Слънцето преди няколко милиона години се е осъществило скокообразно размесване на веществото и през последните няколко милиона години се намира в преходно неравновесно състояние. В такова състояние ще остане поне още 200 млн. години, след което отново ще настъпи бързо скокообразно размесване и следващо неравновесно преходно състояние. Развивайки хипотезата на Фаулер, Езер и Камерон се спират на механизма, причиняващ такова поведение. Намалявайки енергоотделянето чрез натрупване на хелий в резултат на термоядрените реакции, ядрото се стреми да се разшири, като температурата му намалява. Размесването на веществото в резултат на това в дълбините след време се отразява и близо до повърхността, където обикновеното наличие на леките изотопи на хелия дават изчислената теоретически стойност на отделяна енергия. Когато състоянието на веществото е неравновесно, този изотоп също бива увлечен в общото размесване на веществото. Малкото му останало количество близо до слънчевата фотосфера вече се отразява върху по-ниската интензивност на термоядрените реакции и това води до няколкократно по-малкия поток неутрино-частици.
Сега се знае, че по-голямата част от вътрешността на Слънцето се върти като твърдо кълбо, докато в приповърхностните слоеве въртенето е диференцирано – с различни скорости – характерното въртене за газово кълбо. Може би съществува преходна неравновесна зона, където се натрупва енергия между зоната, въртяща се като твърдо и тази, въртяща се като газово кълбо, което води до вертикални движения на веществото и механизми за излъчване на излишната енергия. Така се обяснява цикличния характер на слънчева активност и с по-малки периоди.
От друга страна, още през 80-те години на миналия век експериментално е заподозряно, че неутриното все пак има някаква маса в покой – 15-30 eV или 2.10*32 грама. Сега се знае, че горната граница е не повече от 25 eV .
Другата посока на търсене на обяснение е в метода на регистрация. При описания експеримент е екранирано наличието на мюонно неутрино, но не се знае дали по пътя Слънце-Земя неутриното не се превръща в по-голямата си именно в мюонно, което не можем да уловим по този начин.
Всъщност, проблемът за слънчевото неутрино се превърна в проблем на нашето незнание за неутриното. Освен наличието на три вида неутрино – електронно, мюонно и таонно, оказа се, че неутриното има способността самопроизволно да преминава от един вид в друг. Така че излезе вярно последното предположение. Като се вземе предвид тази способност на неутриното, изчисленията водят до добра съпоставимост между теорията на термоядрените реакции и наблюдавания поток неутрино. И така, днес проблемът за слънчевото неутрино вече остава един исторически факт.
