Дърварят върви пред звездата η Алкаид и води след себе си мечката ζ Мицар, впрегната заедно с другия вол ε Алиот във волска кола – четириъгълника от звездите α, β, γ, δ от Голяма мечка. Близо до мечката бяга и настървено лае по нея кучето на дърваря – звездата Алкор – неярката звездичка над средната от дъгичката ζ- мечката. Останалите ярки звезди образуват Колата.

Поради приликата във фигурите, съзвездието Малка мечка било наречено Малката кола.

Освен Колата, Мечката, Голямата мечка била наричана от нашия народ Хайдути и Харамии.

Една съвсем самобитна цивилизация достига разцвета си през VІІІ-ІХ век сред водите на Тихия океан. В неговото необятно пространство се разсеяни огърлиците на групи от неголеми островчета, населени с един морски народ – полинезийците . Хиляди километри отделят един архипелаг от друг, Азия от Америка са някъде далеч, далеч. Полинезия представлява гигантски триъгълник в сърцето на най-големия земен океан. По върховете му са Хаваите на север, Нова Зеландия на запад, а на изток – Рапануи или Великденският остров. Ако съберем площта на всички острови в този триъгълник, няма да можем да разположим върху нея дори Балканския полуостров… Тези огромни молски пространства, обхващащи 1/4 от цялото земно кълбо, заставили жителите на Океания волю-неволю да се превърнат в отлични мореплаватели.

Техните познания далеч превъзхождали познанията на европейските мореплаватели от онова време.

Те са знаели, че Земята е кълбо, имали са специални думи за такива отвлечени понятия, като екватор и тропиците на Рака и Козирога. Те са дали названия на около 200 отделни звезди и на шестте планети, наричани от тях “странстващи звезди” – едно закономерно съвпадение с думата планета, която на древногръцки означава същотото… Опитните полинезийски щурмани са знаели в коя част на небето се намира определена звезда в даден момент и сезон. За тях небето е било часовник, календар, компас, а в същото време те не са имали даже писменост…

Древните полинезийци използвали морски карти, изплетени от пръчици и своеобразни навигационни уреди. Устните предания са съхранили описанието само на един такъв “уред” за определяне на местоположението в морето – свещената тиква. Това е обикновена тиква, чийто край бил отрязан по специален начин. В образувалата се полукръгла повърхност са пробивали отвори на точно определени разстояния. След това от тиквата изваждали съдържанието и наливали вода до нивото на отворите. Уредът работел просто, но сигурно. Като плавали например от Таити до Хаваите, полинезийците поемали първо на север. Пресичайки екватора от юг, те намирали Полярната звезда, която с всяка изминала нощ се издигала все по-високо. Вождовете знаели, че когато Полярната звезда достигне определена височина над хоризонта, катамараните ще се намират на траверса на Хаваите, т.е. трябвало да се поеме курс строго на изток. Само на тази теографска ширина през един от отворите в тиквата се наблюдавала Полярната звезда, без водата да се излива през другите отвори. И с попътен вятър в нужната посока мореплавателите безпогрешно достигали търсения остров.

Цялото небе полинезийците разделяли на 3 части – южна, средна и северна. За всяка от тях не определяли най-яркото съзвездие. Звездните “каталози” се съставяли от вождовете и се предавали устно от поколение на поколение. Най-важно за южното небе бил Южният кръст, главната група звезди в средната част на небето били Плеядите. Марс бил следен сред звездите с повишен интерес.