ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА МЕТЕОРНАТА НАУКА
Думата МЕТЕОР произлиза от гръцката дума “метеорос” и означава буквално “явление отгоре” или “предмет, движещ се във въздуха”.
През ІV век пр.н.е. Аристотел твърдял, че метеорите са земни изпарения, които се издигат нагоре и доближавайки се до сферата на огъня, изгарят.
Почти до ХVІІІ век този възглед се приемал от мнозина. Тогава понятието “метеор” се използвало в широк смисъл:
- в смисъл на “въздушни метеори” – това означавало метеорологични явления – вятър, ураган, буря;
- “хидрометеори” – дъжд, сняг, роса, мъгла;
- “огнени метеори” – мълнии, северни сияния, лъжливи Слънца и освен това астрономическите “падащи звезди”(метеори) и “огнени кълбета” (болиди).
Сега, терминът метеор освен за астрономически цели, остава като корен на думите, описващи атмосферните явления и наименованието на науката, която ги изследва – метеорологията.
В края на ХVІІІ век метеорите все още били считани за явления в земната атмосфера.
Френцузинът Кувие-Гравие, майстор на часовници, правел прогнози за времето според падащите метеори. За целите на своето увлечение, той дори се преместил да живее в покрайнините на Париж, откъдето можел да прави по-добри наблюдения на “падащите звезди”.
Натрупаните от него наблюдения били използвани от италианеца Скиапарели за изчисляване скоростта на метеорите и за основа на негова теория за тези явления. Тезата за “падащите небесни камъни” обаче по това време изглеждала нелепа.
На 24 юли 1790 г. пред очите на 300 жители начело с кмета от градчето Жулияк паднал метеорит. Очевидци докладвали за събитието пред заседание на Парижката академия, но гасконците били приети за наивници от обществото на учените. Не повярвали и на вещественото доказателство. Академията се произнесла, че това е земен камък, ударен от мълния.
В най-добрия случай някои учени от това време били склонни да приемат, че метеорите са “сгъстявания” във въздуха под действие на мълния по време на буря. Електрически произход бил приписван и на болидите.
Въпреки инерцията, още от края на ХVІІ век идеята за космическите падащи камъни си пробивала път. Изказал я през 1686 г. английчанинът Едмунд Халей, тогава вече кралски астроном. Доказал предположенето чрез определяне на височината и скоростта на много ярък болид, профучал с грохот над Англия на 19 март 1719 г.
От 1934 г. започват първите научни наблюдения на метеори и в Русия. През 1794 г. в Рига излиза книгата на Хладни “За произхода на намерения от Палас и други подобни железни маси и за някои свързани с това явления в природата”. Два месеца след излизане на тази книга, в Сиена, Италия паднал каменен метеорит, а през следващите 8 години светът станал очевидец на падането на още 12 метеорита. А след като на 26 април 1803 г. във Франция се изсипал метеоритен дъжд и в площ от 40 кв. км били събрани повече от 3 хиляди небесни камъка, дори Парижката академия на науките трябвало да признае космическия им произход.