Историята на Земята продължава:

Нашата Земя се е появила при гореописаните обстоятелства преди около 4,5 или 4,6 милиарда години – малък свят, изграден от скали и метал, трети най-близък до Слънцето. Не трябва обаче да си го представяме как бавно изплува на светло, загърбил катастрофичния си произход. Не е имало момент, в който сблъсъците на Земята с по-малки тела да са преставали напълно. Дори и днес предмети от Космоса се удрят в нея или тя връхлита отгоре им. Нашата планета носи многобройни белези от скорошни сблъсъци с астероиди и комети. Тя обаче има своите механизми, с които да прикрие или да запълни тези следи – течаща вода, магмени потоци, образуване на планини, тектоника на континенталните плочи. Най-древните кратери вече са изчезнали. Луната обаче не носи никакъв грив. Когато погледнете към нея, или към Южните плата на Марс, или към спътниците на външните планети, откриваме безброй кратери дори в кратерите. Това са лепотисите на отминали катастрофи. И тъй като ние хората сме донесли парчета от Луната тук, долу, на Земята, и сме определили тяхната древност, сега вече можем да възстановим хронологията на кратерите и да хвърлим един поглед към драматичните събития, изваяли някога Слънчевата система. Не става дума просто за случайни малки сблъсъци, а за огромни, изумителни, апокалиптични катастрофи – към това неизбежно заключение ни тласкат летописите, запазени по повърхността на близките светове.

Понастоящем, когато Слънцето е в своята зрялост, тази част от Слънчевата система е почти напълно прочистена от пакостливи малки светове. Само шепа дребни астероиди минават в близост до Земята и шансовете някой по-голям да са блъсне в нея в близко бъдеще са нищожни. Няколко комети посещават нашата част от Слънчевата система по своя път от далечната си родина. Там някъде навън се случва да бъдат отклонени от минаваща звезда или голям междузвезден облак – тогава дъжд от малки ледени тела се изсипват във вътрешните части на Слънчевата система. Въпреки това, в наши дни рядко се случва голяма комета да порази Земята.

И още

Земята постепенно се образува в мрака. Макар примитивното Слънце вече да е разпалено, между него и нея има толкова много прах и газ, че в началото никаква светлина не може да пробие. Планетата е обгърната от черен пашкул, съставен от междупланетни отпадъци. От време на време се прокрадва лъч, който осветява един опустошителен, набразден и все още ненапълно сферичен свят. С течение на времето той поглъща все повече материя – от прашинки до малки небесни тела – и става все по-закръглен. Неравностите се заглаждат.

Сблъсъкът с връхлитащата малка планета придизвиква огромна експлозия и оставя след себе си гигантски кратер. По-малкото тяло се разпада на прах и атоми. Случили са се огромен брой такива катастрофи. Ледът се е превърнал в пара. Планетата е обхваната от плътна покривка изпарения, която задължа топлината, отделяща се при ударите. Температурата се покачва, докато повърхността на Земята не се втечни напълно и не се превърне в бушуващ световен океан от лава, излъчващ собствено червено сияние. Над него се простира задушлива атмосфера от изпарения. Това са последните етапи на великото съзидание.

В тази епоха, когато Земята е била още млада, се е случил и най-големият катаклизъм в историята на нашата планета – сблъсък с небесно тяло със значителни размери. То не успяло да я разцепи на две, и все пак е откъснало и изхвърлило в околното пространство огромни късове. Скоро от образувалият се в резултат от удара пръстен от обикалящи в орбита отломки ще се оформи Луната.

Денят е дълъг само няколко часа. Гравитационните вълни, които Луната предизвиква в океаните по повърхността и във вътрешността на Земята, както и силите, с които Земята от своя страна въздейства на твърдото тяло на Луната, постепенно забавят въртенето на планетата и удължават деня. От момента на своето обарзуване Луната се отдалечава от Земята. Дори и сега тя се издига над нас и ни напомня, че стига само сблъсъкът да би бил малко по-силен, нашата планета е щяла да бъде разпръсната на малки парчета из цялата Слънчева система. Един свят с кратък живот и без късмет, подобен на много други. И тогава хората никога не биха се появили. Щяхме да сме само един пореден номер от огромния списък с нереализирани възможности.

Откъси от СЕНКИТЕ НА ЗАБРАВЕНИТЕ ПРАДЕДИ

Карл Сейгън, Ан Друян, БАРД 2003