През 1953 г. бе разработена друга двумерна Йеркска класификация, в която освен спектралните класове са въведени класове на светимост , обозначавани с римски цифри. По светимостта на звездите може да се съди за големината на излъчващата им повърхността или размерите:

0 – ярки гиганти;
І – свръхгиганти, които се подразделят на Іа, І ав и І в класове;
ІІ – ярки гиганти;
ІІІ – нормални гиганти;
ІV – субгиганти;
V – нормални джуджета от Главната последователност;
VІ – субджуджета;
VІІ – бели джуджета.

Прието е класовете на светимост да се записват след спектралния клас и подклас. Примерно, Слънцето е G 2 V звезда.

ДИАГРАМА СПЕКТЪР-СВЕТИМОСТ

Към началото на ХХ век вече били определени разстоянията и получени спектрите на десетки звезди. Макар все още не дотам еднозначно що се касае до разстоянията до отделните звезди, то поне разстоянието до близките звездни купове като Плеяди и Хиади било сигурно.

През 1905 г. датският астроном Ейнар Хершпрунг и малко по-късно, през 1913 г. американският астрофизик Хенри Ръсел построяват диаграма, където съпоставят абсолютната звездна величина или светимостта с спектъра, цвета или температурата на излъчваща повърхност на звездите от близките разсеяни звездни купа и на тези в близките околности на Слънцето, до които били известни разстоянията.

Това е т.н диаграма спектър-светимост или диаграма Хершпрунг-Ръсел , която се оказала особено информативна за разкриване еволюцията на звездите.