Френският академик Лаир твърдял, че “ Слънцето е огромна капка течност, в която плават малки тъмни тела, наблюдаващи се като петна.”
Повечето астрономи от това време – ХVІІ век – били склонни да приемат, че “ повърхността на Слънцето е твърда като при Земята, а петна са вулканични изригвания” ( Дерхем ) или просто “ кратери по върховете на слънчеви планини”.
Дори известният холандски учен Христиан Хюйгенс (втората половина на ХVІІ век) не можел да реши дали Слънцето е твърдо или не.
Странно, но факт – великият астроном Уилям Хершел (VІІІ - ХІХ век) твърдял, че “ Слънцето има твърда повърхност, обитавана от живи същества и странна блестяща атмосфера, през която от време навреме прозира тъмната повърхност – петната.”
А синът му Джон Хершел и Клод Поайе през 1837 г. независимо един от друг дават оценки за количеството топлина, идващо от Слънцето върху 1-ца повърхност за 1-ца време: топлината, получавана за година била достатъчна да се разтопи леден блок с дебелина 36 метра! Макар ,че тази оценка е 2 пъти по-малка от действителната стойност, за първи път бил поставен въпросът.
ОТКЪДЕ СЛЪНЦЕТО ЧЕРПИ ТАКОВА ОГРОМНО КОЛИЧЕСТВО ЕНЕРГИЯ
Развитие на представите за източниците на енергия на Слънцето
Доктор Майер , корабен лекар, отвреме навреме пишел научни статии. След като през 1848 г. бил обоснован Законът за запазване на енергията, той изказал хипотезата, че “ Слънцето свети поради постоянно падащите върху него метеорни тела, чиято кинетична енергия при удара се превръща в топлинна.”
Аналогична хипотеза изказал Епинус по-рано, но ролята на падащи тела са не метеорите, а кометите според него.