Той, с проницателността си на физик свързва гравитацията с геометрията посредством кривината на пространството-времето. И това е основната идея на Общата теория на относителността. Ние обитаваме не плосък, а изкривен свят – може би външната част на огромна 4-мерна сфера

В Римановото изкривено пространство няма успоредни линии, а сумата от ъглите на триъгълниците винаги е повече от 180o - това са сферични триъгълници. Най-краткото разстояние между кои да е 2 събития не е правата линия, а особена крива, наречена геодезична линия. 

В ОТО кривината на пространство-времето се определя от т.н. УРАВНЕНИЯ НА ПОЛЕТО, а формата на траекторията – от УРАВНЕНИЯТА НА ГЕОДЕЗИЧНИТЕ ЛИНИИ.

Ако планетите се въртят около Слънцето по елиптични орбити, то това са геодезичните линии в изкривеното пространство-време на нашата звезда.

Ние, които сме толкова малки в огромната Вселена си мислим, че сме тримерни и обитаваме плосък свят. Геометрията на Евклид за такова пространство и физиката на Нютон са достатъчни да обяснят явленията от всекидневния ни опит. Но вече сме успели да проникнем далеч във времето и пространството на Вселената и сме стигнали почти до самия момент на Големия взрив. Черните дупки са наблюдателен факт, а по масивни обекти от тях, особено ако в центъра на галактиките, едва ли има.

Тук нашите всекидневни представи за време и пространство се сблъскват с действителността, където се проявяват ефектите от Теорията на относителността.

Излизайки от житейския си опит, ние не можем да си представим примерно как изглежда една 4-мерна сфера, трудно ни е да я изобразим на лист хартия. Но на същия този лист можем да си представим двумерни същества, пълзящи по външната част на една тримерна сфера и да ги изобразим:

Такива плоски същества могат да се движат напред и назад, настрани, но понятия за долу и горе те нямат. Дори не подозират, че светът им е всъщност триизмерна сфера. Нека си представим, че въпреки плоското си мислене тези същества са достатъчно разумни и са намерили начин да изминаван огромни вселенски разстояния.

В един момент двама обитатели на Плоскандия тръгват по успоредни пътища на вселенско пътешествие. Движат се с еднаква скорост и постоянно обменят информация. След време те забелязват, че сигналите, които си изпращат, въпреки постоянството на скоростта си разпространение, все по-бързо достигат помежду им. Продължават да си мислят, че се движат успоредно един на друг и докато намерят отговор на странния факт, в един момент се сблъскват. Тогава разбират, че всъщност са се движили не успоредно, а по линии, които все някога се пресичат. Повтарят упорито многократно опитите, при които неизбежно идва момент на сблъсък. Като че ли колкото повече се отдалечават от първоначалния старт, все по-категорично си казва думата някаква сила на привличане – да я наречен гравитационна.

Pages